Смисълът на живота и несломимият дух на човека
Есе по „Старецът и морето“ на Ърнест Хемингуей
Човешката съдба без съмнение е трагична. Още от мига, в който поемаме първия си дъх, ние сме объркани и безпомощни и оставаме такива до края на дните си. Как обаче, когато се сблъскваме с хаоса, съумяваме да се справим с изпитанието, наречено живот?
Изправени пред безкрайните предизвикателства, които животът отправя към нас, ние нямаме избор – освен да се борим. За жалост, човек има пренебрежимо малко физическа и психическа енергия, която бързо и лесно може да бъде изчерпана. Тогава на какво се дължи нашата безмилостна „война“ с живота? Защо сме му толкова отдадени след като самият той се опитва да ни съсипе? Абсурдният феномен на битката ни за самоусъвършенстване се дължи само и единствено на една сила, която мнозина притежават, но малцина осъзнават, а именно – несломимият човешки дух.
Има ли смисъл нашето съществуване? Екзистенциалистите казват, че ние сме тези, които придават смисъл на живота… Християните смятат, че същността му е възстановяването на връзката с Бога. За хедонистите основната цел е насладата като висше благо. Има толкова различни виждания по въпроса, но всички изискват от човека да добави и нещо от себе си, за да ги превърне в реалност. Ако се абстрахираме от тези идеи и се вгледаме в действителността, която ни заобикаля, сме обречени да разберем изначалната истина – животът няма смисъл! Всяка теория, която твърди, че той крие за нас нещо повече, ни принуждава да се откъснем от реалността. Ние сме като удавници в необятния Тихи океан, които нито имат спасителни лодки, нито носят спасителни жилетки. Изгубени сме и всичко изглежда безнадеждно сред безбрежните води, които ни поглъщат с отворената си паст. Това е плашещо, защото цялата мъка на живота сякаш чезне в безкрайността на океана. Всичко, което сме принудени да преживеем, от раждането до смъртта си, бива засмукано от една черна дупка. Когато човек осъзнае тази истина, има две възможности. Може да избяга от суровата реалност или да се опита да приеме действителността на своето безсмислие. Ако изберем да се измъкнем от това умопомрачително съждение, ние бихме извършили философско самоубийство, както го нарича Албер Камю – основоположник на абсурдизма. То се изразява в това човек да вярва, че животът има смисъл, но този смисъл не може да бъде разпознат от разума. Рационалното в нас не допуска да осъзнаем тази идея, която е отвъд човешкото. Другата възможност е да прегърнем безизходицата и да живеем заедно с нея. Тук се проявява издръжливостта на човешкия дух. Опитът да приемем безнадеждността крие в себе си риска да изпаднем в нихилизъм. Това – да изгубим желанието си за живот, е поражението на нашия дух и ние никога не трябва да го допускаме. Позволим ли той да бъде победен от обстоятелствата, се предаваме, което ни принуждава не да живеем, а просто да съществуваме. Но дори това не е абсолютното падение, защото нихилистите поне се опитват да понесат истината, а не да се скрият от нея. Думите на философа Фридрих Ницше от книгата му „Отвъд доброто и злото“ потвърждават тезата, че „силата на човешкия дух, ще се измерва с това колко „истина“ може да понесе или по-точно, до каква степен трябва да я размие, прикрие, подслади, заглуши, фалшифицира“. Този, който успее обаче, е човек, приел трагичната ситуация, в която е поставен, но не се е предал, а напротив – започнал е да живее истински. Той вижда планината с името „Живот“ и знае, че никога няма да я покори, никога няма да успее да я изкатери, но е решен да не спира да я изкачва, поне докато е жив. Тази привидна налудничавост е белег на непоклатимия човешки дух, който може да преодолее дори безнадеждността. Ние имаме само него, за да се справим с безсмислието и тази битка ще продължава докато има хора, които да се бунтуват срещу безизходицата и въпреки всичко да катерят планината, която никога няма да бъде покорена. Камю е категоричен: „Самата борба на порива към върховете е достатъчна да изпълни човешкото сърце“.
Разбира се, тези, които смятат, че са намерили смисъла на живота си, също се изправят пред хиляди трудности. Едното не изключва другото. Това е представено в повестта на Ърнест Хемингуей „Старецът и морето“. В нея главният герой, старецът Сантяго, няма почти нищо. Жена му я няма, няма много пари, няма и сигурност. Той има само морето, рибите и едно момче, което обича заради близостта, която са изградили покрай взаимното им ходене на риболов. То, макар и не по собствено желание, спира да излиза в морето със стареца. Той остава напълно сам, но никога не спира да ходи за риба, дори когато няма улов с месеци. Защо го прави? Много хора биха казали, че няма с какво да запълни времето си и отчаяно влиза в морето просто за да не бездейства. Това обаче е твърде далеч от истината, защото, въпреки окаяния му вид и зрялата му възраст, Сантяго е все така любопитен за света около себе си. Задава въпрос след въпрос за нещата, които го вълнуват, което показва, че той не е привикнал със света и дори пред самотата и немотията не губи жаждата си за живот. Често, често той се отплесва от риболова, но не за дълго, защото е отдаден на призванието си и разбира, че без него би бил нищо. Силната му воля се проявява, когато вече е уловил марлин и с него се опитва да се върне на брега. Сам по себе си този улов е израз на жилавия човешки дух. Старецът е сигурен, че няма да запази рибата цяла, но нито за миг не се оставя на дебнещите акули. Той достойно пази това, за което се е трудил с дни, въпреки нищожната възможност за успех. Именно в това се изразява безграничната сила на човека – никога да не се отказва и да не губи надежда. Самият Сантяго стига до извода: „Но човек не може да бъде победен – каза той. Да го превиеш можеш, не и да го прекършиш.“
Пример от близкото историческо минало за несломимия човешки дух е съдбата на евреите в концентрационните лагери на Хитлер от Втората световна война. Всички сме чували на какви мъчения са били подложени и самият факт, че има хора, които не са поставили край на собствения си живот, а има и такива, които са излезли от тези лагери живи, е доказателство за неописуемата борбеност на човешката воля. Тази борбеност, която няма хоризонт, тя е извън времето и пространството, тя е отвъд рационалното, отвъд тук и сега. По тези места не си могъл да разчиташ на физическа подготовка или пък на психическа. Единственият начин да се справиш е бил да не оставиш да пречупят духа ти. Виктор Франкъл, самият той психотерапевт и бивш лагерник, разглежда въпроса детайлно в книгата си „Човекът в търсене на смисъл“. Описва всевъзможните начини, по които пленниците са изтърпявали униженията и мъченията, за да продължат да живеят… Убеден е, че най-ефективният метод за оцеляване е бил поддържането на желанието за живот, което се е постигало чрез идеята, че цялото страдание, през което са били принудени да преминават всеки ден, не е напразно. Единствено по този начин човек е успявал да запази поне малка частица надежда, която да го съхрани.
Несломимият човешки дух и въпросът за смисъла на живота са неразделни. Едното може да съществува само в отношение с другото. Без тях ние бихме се принизили до обикновени животни и затова сме длъжни да пазим скритата ни вътрешна сила и никога да не забравяме вечните думи на Франкъл: „Защото на човек може да му се отнеме всичко, освен едно: последната човешка свобода да избере своето отношение при всякакви обстоятелства, да избере свой собствен път.“ Път, по който човешкият дух няма да бъде сломен!
Текстът е сред отличените на десетия конкурс за есе повеждан от фондация „Стоил Куцев – Даскала“, май 2023 година. Жури: Петър Чухов, Владислав Христов.
