Какви бяха най-ранните ти стъпки във фотографията? Спомняш ли си първата снимка с която наистина си се гордял?
Много добре си спомням първите ми стъпки във фотографията – на 2 януари 2009 година. Тогава си купих първия апарат и пътувахме с баща ми до турския град Одрин, където направих и първите си снимки. А иначе най-първите сполучливи снимки бяха на състезание по спортна гимнастика в Стара Загора, където бях с баба ми Оги, Бог да я прости. Нейният отбор беше на първо място и аз имах поръчка от Свиленградския вестник “Старият Мост” да направя снимка за първа страница. Бях много притеснен дали ще се справя и дали това няма да е първата и последната ми поръчка. За щастие не беше последната. Първата ми снимка, с която много се гордях тогава пък беше на един залез, а облаците бяха под формата на мечета. Дълго време си я държах на корица във фейсбук.
С какво те привлича репортажната фотография? Има ли тема по която много ти се работи, а още не си успял да заснемеш?
Работата ми е едно богатство и благодарение на нея успявам да се срещна с толкова много и различни хора във всеки един нов ден. Да науча нови истории, да се доближа до хората, да разкажа техните истории през моята лична гледна точка. Това е едно ежедневно учене. Репортажната фотография ме привлича с това, че снимката не може да излъже. Всичко се случва много бързо и всеки път е предизвикателство да успееш с една снимка направена за кратко време да извлечеш максимума и да предадеш какво се случва по време на дадено събитие. Силата на фотографията ме отвежда на напълно непознати места и ме среща с толкова интересни герои, че аз започвам да живея техния живот докато снимам, за да мога максимално да предам усещането на зрителите. Този тип фотография ме е водила както на много опасни места, така и на много красиви и мечтани – от обикновения живот на улицата до високите политически етажи, лично аз предпочитам първите. Обичам да снимам историята, да снимам това което се случва днес. Много са темите, по които ми се работи. Една от тях е Русия. Там има толкова много истории…едно пътешествие със Сибирската железница или да живея няколко месеца с космонавти и да ги снимам как се подготвят и как живеят. Искам ми се да снимам в резерватите, където са принудени да живеят индианците в Америка и Канада. Иска ми се да намирам неразказни истории навсякъде по света. Много е трудно, защото всичката дигитализация, медии, техника, хора, почти няма незаснети места или истории, но това е само на пръв поглед. Когато човек потърси малко повече и се задълбочи в даден проблем или тема, излизат много непоказвани неща. Щастлив съм, че и аз понякога успявам да намеря по някое такова място или човек.
Наблюдавайки творбите на световните фотографи в този жанр, къде нареждаш българските? Можем ли да кажем, че имаме репортажна фотография на световно ниво?
Българските фотожурналисти и фотографи по нищо не отстъпват на световните. Имаме много таланти, които са понякога на нивото и над това на световните фотографи. Това е и доказано като в момента много български фотографи работят за големи издания по света. Имали сме големи имена преди и ще имаме и за в бъдеще. Има много млади таланти, с които трябва да се работи и лично за мен взаимопомощта е най-важна, защото само това може да води тази общност и нас като хора и нация напред. Това, че аз съм постигнал някакъв успех с нищо не ме прави по-различен от другите. Дори много често виждам, че има много по-добри фотографи от мен. Най-важното според мен, когато един фотограф започне да пробива е да не забравя откъде е тръгнал и да е готов да помогне на колегите си. Конкуренцията е нещо хубаво, не обаче когато обръща хората едни срещу други. Затова аз много държа на близкия ми кръг от фотографи и фотожурналисти, с които обменяме опит, идеи и така растем заедно. И разбира се, винаги сме отворени да споделим опита си с някой, който се интересува.
Медиите съкращават бройките си за фоторепортери – голяма грешка! Един текст без качествена снимка е нищо, както и само една снимка без качествен текст. Трябва да го има баланса между добрите журналисти и добрите фоторепортери. Едното без другото не може да съществува дълго. Проблемът идва и от там, че много добри фотографи не могат да се издържат от това и отпадат по пътя. Познавам такива хора, които са истински таланти – България има нужда от тези фотографи. Силно вярвам, че някой ден нещата ще се подобрят.
Най-важните съвети, които би дал на един начинаещ репортажен фотограф?
Да бъде любопитен, да не се страхува и да снима. Да не се отказва пред нито един провал и да стигне там където е решил.
Работиш и в сферата на портрета, какво те води когато снимаш дадена личност? Има ли трудни за портретуване хора?
По-скоро хората понякога трудно работят с мен, защото първото нещо, което им казвам е че аз не снимам красиво – снимам максимално истинско. Ако очакват да се видях по холивудски красиви, ще бъдат разочаровани. Ако се съгласят обаче и свалят малко гарда, ще се видят красиви по един много истински начин – поне това се опитвам да постигна винаги.
Хората, които са по-трудни за снимане ме привличат много повече и винаги искам да постигна невъзможното. Обикновено не правя най-хубавите снимки на първи ден. Не обичам да бързам. Зависи от историята и срока, но максимално много време се опитвам да опозная човека на живо, а не само по публикации в медии и след това започвам да снимам. Тогава след всяка снимка аз преоткривам нещо ново.и така идва момента, в който хората се стресират и казват…защо толкова много ме снимаш на всяка крачка. Обикновено след тази реплика стават най-хубави снимките, защото са се изморили от присъствието ми и започват да не ми обръщат внимание. Всяка личност, всеки човек е предизвикателство за снимане.
Съвсем скоро беше издадена книга за гениалния български цигулар Васко Василев с твои фотографии. Какво научи от него при вашето общуване? Има ли момент, който ще остане завинаги в съзнанието ти?
Няма един конкретен момент, който да споделя – цялото преживяване около снимките на Васко Василев е силно и запомнящо се. Да снимам Васко Василев и да бъда с него на турне по света беше една от моите мечти, която се осъществи. Искрено съм благодарен за това на него и на Петя – че повярваха в мен, в моята идея и заедно я реализирахме. По време на няколкомесечното ни пътуване имаше много смешни и много сериозни моменти. В началото започнахме от Лондон, а той се беше стреснал, че го преследвам постоянно с апарата, но бързо се отпусна… може би направи връзка с един от неговите любими фотографи Марио Тестино, от когото все още пази снимка и си я харесва най-много, а е правена през 1996-та, ако помня правилно. Той е снимал само с един апарат без светкавица, и аз също. След това във Валенсия и Япония изобщо не ме забелязваше и мисля, че тогава направих най-хубавите снимки, а за турнето в България… нямаше как да не се получат страхотни снимките – във всеки град Васко има спомени, близки, всичко това влияеше и на снимките, така че, мисля, че разказахме хубави истории с тях. Научих от него много неща. Най-важното – винаги да бъда навсякъде на 100 процента. Да давам всичко от себе си без значение каква е ситуация. И се опитвам да го спазвам.
Какво не знаем за Васко, какъв човек е всъщност той?
Страхотен професионалист и в същото време, човек който е успял да запази и съхрани детското в себе си… няма по-ценно от това, когато човек може да се забавлява сам със себе си и да гледа с усмивка на всичко.
Би ли осъществил нов проект с него, и каква посока би искал да бъде?
Винаги е радост и щастие да се работи с него, тъй че – да с най-голямо удоволствие. Той е един от много малкото хора, с които съм се разбирал без много приказки, а нещата са се получавали повече от добре. За момента най-важната ни съвместна работа е книгата, която наскоро излезе “Васко Василев – Зад сцена”, за това мисля в момента.
Светът вече близо година живее с коронавируса. Лично теб как те промени пандемията? Кои са големите предизвикателства пред един фотограф в тези времена?
Лично мен не мисля, че ме е променила кой знае колко, защото в работата ми като фотожурналист постоянно се срещам с болката и мъката на хората. И много често се оказвам в ситуация, в която искам а не мога да помогна, но работата ми е да документирам какво се случва в тези дни и да съхраня паметта, за да не се повтарят нещата. Мисля, че пандемията отне много, но и даде много. Тя ни даде малко повече човечност и ни накара да погледнем вътре в нас. Да се осъзнаем малко в този материален свят, който ни е засмукал и заслепил и да обърнем внимание и да прекараме повече време със семейството си, с приятели, да помогнем на някой в нужда. Надявам се, че всеки ще излезе от това с малко повече човечност в себе си. Лично аз открих неща, които са били постоянно около мен и не съм ги виждал. Неща, които са малки, но те са основна сила понякога.
Твоя снимка от ковид отделението в Хасковската болница беше публикувана в „Ню Йорк Таймс”. С каква идея реши да снимаш там? Какво преосмисля човек на такова място?
Аз съм на свободна практика и снимам за различни агенции и медии, една от тях е Гети Имиджис, където съм нещатен сътрудник. Темата за това как се справят болниците с Ковид кризата е важна, дори и когато става дума за малка страна като България (понеже обикновено си мислим, че никой не го интересува какво се случва тук – е, не е точно така, за щастие). Задачата ми беше да уловя в снимки един ден в Ковид отделение у нас. Излязох променен от отделението в Хасково. Когато облякох по-леката версия на костюм, с който лекарите и медицинските сестри работят и видях колко е трудно, когато прекарах няколко часа с маска и очила, когато чух истории на пациенти, които имат сериозни усложнения, и накрая когато видях как лекари с дълъг стаж излизат от отделението и плачат, защото не могат да помогнат на пациентите си така, както им се иска….мисля, че това беше един сериозен урок по емпатия и уважение.
Трудно ли учи уроците си човечеството? Ще станем ли по-добри хора след отминаване на пандемията?
В последните десетилетия хората, сме се програмирали да мислим основно за своите нужди и желания и да смятаме, че единствената ни цел е да ги задоволим. Искаме много, даваме малко. Решили сме, че ако усложним всичко, означава че го разбираме по-добре, а това не винаги е така. Често си мисля, как животът преди век е бил по-истински, макар че…не ми се иска да се откажа нито от колата, нито от смартфона си, нито от дигиталния апарат…Но ми се иска да намерим баланс между бързите скорости на технологиите и по-бавното живеене, което пък ни носи по-истински връзки с хората и повече осмисляне на това, през което преминаваме.
…..
През последните пет години Христо Русев е правил фоторепортажи в повече от 27 страни, а негови снимки са поместени в издания като The New York Times, The Guardian, The Times, Washington Post, Wall Street Journal, BBC, CNN и други. В три поредни години e печелил наградата за „Най-добър млад български фотожурналист“, както и първо място в категорията за Международна фотожурналистика и специална награда за “Хуманистична фотография” на Фондация БГ Прес Фото. Още през 2016 г. Христо получава ценна критика за работата си от световни имена във фотожурналистиката по време на Световните награди на World Press Photo в Амстердам. През 2017 г. негова снимка е една от творбите получили най-висок зрителски интерес в конкурс на световната агенция Magnum. През 2018 г. е поканен да се включи в проекта “Приложна носталгия” на Сръбското правителство по време на Европредседателствотона страната ни. Взема участие в специалната медийна група на FIFA и Руското правителство, която имаше за цел да популяризира градовете домакини на Световното първенство по футбол през 2018 г. През 2019 г. е избран да участва в мастър класа на NOOR agency заедно с 15 от най-добрите млади фотожурналисти на Балканите. Негова снимка е поместена в класация на CNN за 100-те най-добри травъл фотографии за годината.
