Коронавирусът и извънредното положение в страната породиха много напрежение в социалните мрежи и медиите по отношение на Православието и спазването на задължителната карантина и предпазни мерки. На Цветница разговоряме с Отец Николай за уроците на историята в контекста на настоящата пандемия.
В какви моменти светът бил спохождан от масови заболявания? Телата или душите на съвременните хора са по-болни?
Когото говорим за света “във време оно”, трябва да припомним, че той е бил много по-малък. Така че дори и десет човека да се разболеят от заушка в едно село, това си е масово заболяване. Всъщност най-масовото “заболяване” в ония години е била бремеността. На второ място е раждането, а на трето – първите четиридесет дни от живота. Спомняте си анекдота, в който виенски психоаналитик, изяснявайки травмата при раждане, казва на студентите си: “първите шест седмици от живота на човека са най-рискови. При все че последните също не са за пренебрегване, добавил някой”. И по повод на последните дни – те могат да са вследствие от всичко. И най-безобидното одраскване може да причини смъртоносна инфекция.
А Голямата чума от времето на Бокачо? – ще попитате. Вероятно тя е голяма, защото е първа (друг е въпросът, че преди чумата има проказа). През средата на XІV век (почти едновременно с чумата) се утвърждава моделът на съвременната градска Европа. А комбинацията от много хора на малка площ (улиците са толкова тесни, че покривите се допират; както е до ден днешен във старата част на Венеция, Пиза, Сиена и Флоренция), лоша хигиена (сапунът се появява едва във втората половина на XІX век) и хипермобилност (онази чума идва от Крим) е чудесна предпоставка за развитие на епидемиите… Като така ще е до началото на миналия век…
Що се отнася до втората част от въпроса – мисля, че човекът е единството на плът и душа. Ще ви помоля да си припомните соматичните картини при психиатричните заболявания. Какво е депресията, ако не едно манифестно страдание… страдание – живо, истинско и непринудено, объркващо всяка диагностика.
Във вековете е имало много по-страшни епидемии от коронавируса. Кои са примерите в исторически план, в които вярата е успяла да надделее над заразата?
Хм, чудеса са ставали и стават. Но колкото и парадоксално да звучи, вярата не трябва да се крепи на тях. Поне повечето християнски автори – от Августин до Достоевски настояват на това. А това че Христос изцелява йерихонския слепец и възкресява мъртвия Лазар не би трябвало да означава, че има абонаментна програма за чудеса. Поне разговорът Му с хананейката ме навежда на подобни мисли.
Каква е причината за думите на митрополит Гавриил: “Само ако вярата на човека е слаба, той може да се зарази по време на богослужение” да отключат толкова недоволство в обществото и медиите?
Недоразумението. Мисля, че говореха на различни езици. Това че аз – като свещеник – предавам тялото Христово, по никакъв начин не ми пречи да предавам вируси и бактерии. Като тази медицинска буквалност може да се превърне в алегория. Защото вирусите и бактериите са силни, когато ние сме слаби. Ако за щяло и не щяло вземаме антибиотици, ако се обездвижиим и затлъстеем, ако … (вие можете да изброите десетки, стотици, дори хиляди “ако”) и най-лекият полъх на вятъра може да ни събори. Което обаче не е основание да обявим полъха на вятъра за враг №1 на човечеството.
Доколко запознати с Православието са хората, които се подиграват с БПЦ и вярващите хора в страната?
Аз бих използвал глагола “подгаврят”. Знаете библейския контекст на тази дума, нали?! За съжаление и днес, и преди 1000, и преди 2000 години народът винаги се е нуждаел от “козел отпущения”. Защото, за да се чувстват хората добри и невинни, трябва да има кого да сочат с пръст и да крещят: “разпни го!”.
В социалните мрежи има много недоволни от това, че храмовете са отворени. Заявиха, че приемането на свето Причастие от обща лъжичка и целуването на икони са извор на зарази. Какво бихте казали на тези хора?
Няма да отрека, че за едно са прави. Събирането по време на епидемия на много хора на едно място, наистина е предпоставка за негативни очаквания. Но от друга страна, не може и не бива да спрем Живота/Възкресението заради смъртта. Най-малкото защото именно по време на кризи, бедствия и епидемии човек има най-силна потребност от търсене на Бога. А що се отнася до дискретната надменност, с която Църквата говори за пандемията, не забравяйте, че Тя има право на това. Когато враговете ù преживеят толкова бедствия, войни и смъртоносни порази, и те ще могат да си позволят подобна категоричност.
За какво е знак желанието за публична разправа с Православието?
Православието е гърмян заек. Гледаш го, уж ти се пъчи, пък не можеш да го гръмнеш. А и твърде много прилича на заека от “Ну погоди!”. Каквото и да му кажеш, то си знае неговото: “слышь, слышь” и си прави каквото си ще… как да не му се ядосаш…
Предстоят Пасхални празници. Одобрявате ли предприетите предпазни мерки в храмовете по време на Цветница и Великден?
Да. Мисля, че се получи разумен компромис.
Короновирусът е поредният пример за разцеплението на българското общество. Защо разделението става все по-често водеща сила, а не съпричастието и обединението?
Не харесвам думата “общество”. Винаги съм предпочитал да говоря за общности. Трябва да се признае, че съществуват (практически) безброй много общности и не бива да се търси общ знаменател, под който те да се поставят. Не на последно място трябва да отчете факта, че човек получава своята идентичност, когато се отграничи от останалите. Оттам и хейтърството, и агресията… Друг е въпросът, че моята идентичност идва не от това какво не съм, а това какво съм. Но “да си”, винаги е било по-трудно от това “да не си”. По-трудно е да си виртуозен цигулар, отколкото да не свириш на цигулка. Затова и класическата музика има толкова много врагове…
По какъв начин след тази пандемия човешкият дух може да излезе по-силен и обновен?
Много от постмодерните илюзии (като идеята за трансхуманизъм) ще се сринат като пясъчни кули. Ще рухне вярата, че XXІ век, интернетът и нанотехнологиите са ни превърнали в нов биологичен вид, който с “експертни” решения може да победи Смъртта. Вирусът ще ни направи по-смирени. Проблемът е, че този дар, подобно на царската корона, тежи. Отхвърлим ли го, ще озвереем. Или ще полудеем (което в края на краищата, е едно и също).
И още нещо – подобно на СПИН-ът, който преди 20-30 години сложи край на сексуалната революция, така и в наше време много от постмодерните революции, ще свият чадърите и ще си отидат по живо, по здраво. Вероятно след пандемията ще живеем с по-малко кумири. Докато не се появи новата пандемия и съответно – новите кумири. (Което може да приемете като своеобразна теодицея).
Отец Николай Петков Иванов е роден на 15.07.1971 г. във Велико Търново. От 1989 до 1995 г. учи във Великотърновския университет – българска филология, философия и богословие. Между 1998 и 2000 г. преподава Антична философия във философския факултет на ВТУ “Св.Св. Кирил и Методий”. По това време написва книгите „Архе” – сборник за Антична и Средновековна култура и „Божествените имена във философията на Прокъл Диадох”. През 2002 г. е ръкоположен от великотърновския митрополит Григорий. От края на 2003 г. досега е свещеник във Варненска епархия, храм „Свети пророк Илия” в кв. Дивдядово, Шумен. Докторантурата му е към катедра „История и теория на литературата” в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски” и е на тема „Образите на пътя и възрожденския наратив”. В литературата предпочита прозата, автор е на книгите „Стадионът на Старата госпожа” и „Кирил и Хипатия“, “Борхес и другите – там” и “Тук, с Гогол”. Публикува свои текстове на православна тематика в „Християнство и култура” и „Портал Култура”. Има две деца – Велислава и Йоан. В свободното си време обича да кара велосипед.
