След втората година се преместих в Колумбийския университет, като очаквах, че това ще бъде ново начало. В продължение на три години в Ню Йорк живях като отшелник – в мизерни квартири, почти без да се разсейвам със стари приятели и вредни навици, отдаден на четене, писане, водене на дневници, без много ходене по студентски купони и дори без топла храна. Бях потънал в мислите си, зает с въпроси, които сякаш се наслагваха един върху друг. Защо някои движения успяваха, а други се проваляха? Дали когато част от каузата се подеме от конвенционалната политика, това предвещава успех, или е знак, че тя е опорочена? Кога компромисите бяха приемливи и кога знак, че си се продал, и къде бе разликата?
О, колко сериозен бях тогава – колко настървен и лишен от чувство за хумор! Когато погледна дневниците си от онова време, изпитвам топла симпатия към младежа, който съм бил, опитващ се да остави своята следа в света, копнеещ да бъде част от нещо велико и идеалистично, което, по всичко изглеждаше, не съществува. В края на краищата това беше Америка от началото на 80-те. Обществените движения от предишното десетилетие бяха изгубили жизнеността си. Набираше сила нов консерватизъм. Роналд Рейгън току-що бе избран за президент; икономиката влизаше в рецесия; Студената война беше в разгара си.
Ако мога да се върна в миналото, бих убедил младежа да остави книгите за минута, да отвори прозорците и да пусне в стаята малко свеж въздух (тогава бях страстен пушач). Бих го посъветвал да се отпусне, да се среща с хора и да се наслаждава на удоволствията, които животът предоставя на двайсетгодишните. Малкото приятели, които имах в Ню Йорк, се опитваха да ми дадат подобен съвет.
– Не се натягай толкова, Барак.
– Имаш нужда от секс.
– Ти си такъв идеалист. Звучи супер, но не съм сигурен дали това, което казваш, е възможно.
Не исках да чуя тези гласове. Съпротивлявах се, защото се страхувах, че са прави. Каквото и да замислях през тези часове, прекарани в самота, каквито и идеи за по-добър свят да процъфтяваха в оранжерията на младежкия ми ум, едва ли щяха да издържат дори елементарна проверка в обикновен разговор. В сивата светлина на манхатънската зима и напук на ширещия се цинизъм на времето моите идеи, изразени на глас в клас или на чаша кафе с приятели, изглеждаха фантастични и пресилени.
И аз го съзнавах.
Всъщност това е едно от нещата, които може би ме спасиха oт това да се превърна в пълна откачалка още преди да навърша двайсет и две; на някакво основно ниво разбирах колко нелепи са представите ми, колко голяма е пропастта между моите грандиозни амбиции и онова, което реално правех в живота. Бях като младия Уолтър Мити; Дон Кихот без Санчо Панса.
Това също може да се намери в дневниците ми от онова време, доста точна хроника на всичките ми недостатъци. Склонността ми да разсъждавам, вместо да действам. Известна сдържаност, дори срамежливост, може би произтичаща от моето хавайско и индонезийско възпитание, но и резултат от дълбока вътрешна неувереност. Страх да не ме отхвърлят или да не се изложа. Може би дори вроден мързел.
Заех се да се освободя от тази разхайтеност с режим за самоусъвършенстване, от който все още не съм се отказал напълно. (Мишел и момичетата изтъкват, че и до ден днешен не мога да вляза в басейн или в океана, без да си поставя за цел да преплувам определено разстояние. „Защо просто не се плацикаш? – казват със смях. – Забавно е. Ето… дай да ти покажем.“) Правех си списъци със задачи. Започнах да тренирам, като бягах около езерото на Сентрал парк или покрай Ийст Ривър и ядях консерви риба тон и твърдо сварени яйца за енергия. Освободих се от излишните неща – на кого му трябват повече от пет ризи?
За какво голямо състезание се подготвях? Каквото и да беше, знаех, че не съм готов. Тази несигурност, това съмнение в себе си ме предпази от изкушението прекалено бързо да приема лесните отговори. Развих навик да поставям под съмнение собствените си предположения и мисля, че това в крайна сметка се оказа полезно не само защото ми попречи да стана нетърпим, но и защото ме предпази от революционните заблуди, възприети от мнозина ляво мислещи хора в зората на ерата „Рейгън“.
Разбира се, това важеше и за расовите въпроси. Бях мишена на достатъчно количество обиди на расов признак и добре виждах трайното наследство на робството и политиката на Джим Кроу, когато минавах през Харлем или части от Бронкс. Но благодарение на възпитанието си се научих да не се поддавам прекалено лесно на психиката на жертва и на убеждението, споделяно от някои чернокожи, които познавах, че белите са непоправими расисти.
Убеждението, че расизмът не е неизбежен, може би обяснява и моята готовност да защитавам американската идея: каква беше страната ни и каква можеше да стане.
Майка ми, баба и дядо никога не са били показни патриоти. Произнасянето на Клетвата за вярност към родината в клас, размахването на знаменца за Четвърти юли – те гледаха на всичко това като на трогателни ритуали, а не като на свещен дълг (каквото беше и отношението им към Великден и Коледа). Дядо омаловажаваше дори военната си служба през Втората световна война; разказваше ми повече за мизерните войнишки дажби, отколкото за славните походи под командването на Патън.
И все пак гордостта, че съм американец и Америка е най-великата страна на света, винаги е била жива в мен. На младини се дразнех от книгите, които отхвърляха идеята за американската изключителност; влизах в дълги и разгорещени спорове с приятели, които твърдяха, че американската хегемония е коренът на потисничеството по целия свят.
Бях живял в чужбина и знаех твърде много. Бях готов да призная, че Америка е била далеч от своите идеали. Никога не съм одобрявал версията за американската история, на която ни учеха в училище – с пренебрегване на робството и почти пълно премълчаване на изтребването на индианците. Произволното използване на военна сила, хищничеството на мултинационалните компании – да, да, разбирах всичко това.
Но идеята за Америка, обещанието на Америка – поддържах ги с упоритост, която изненадваше дори самия мен. „Според нас следните истини се разбират от само себе си: че всички човеци са създадени равни“ – ето това беше моята Америка. Америка, за която пише Токвил, селските сцени на Уитман и Торо, където никой не е потиснат или въздигнат над другите; Америка на заселниците, отиващи на запад в търсене на по-добър живот, или на имигрантите, пристигащи на остров Елис, водени от копнежа за свобода.
Това беше Америка на Томас Едисон и братята Райт, които карат мечтите да полетят, и на Джаки Робинсън, улавящ невъзможната топка.
Това бяха Чък Бери и Боб Дилън, Били Холидей във „Вилидж Вангард“ и Джони Кеш в затвора „Фолсъм“ – всички тези аутсайдери, събрали огризки, които другите не забелязват или са изхвърлили, и създали невиждана дотогава красота.
Това беше Америка на Линкълн в Гетисбърг и на Джейн Адамс, работеща неуморно в бедняшките домове на Чикаго, на уморените пехотинци в Нормандия и на д-р Кинг на Националната алея, призоваващ за кураж и другите, и себе си.
Това бяха Конституцията и Законът за правата, създадени от несъвършени, но блестящи умове, положили основата на система, която да бъде едновременно стабилна и подлежаща на промяна.
Америка, която можеше да обясни мен.
– Продължавай да мечтаеш, Барак! – така завършваха обикновено споровете с моите приятели от колежа, след като някое самодоволно копеле хвърлеше пред мен вестник, чиито заглавия тръбяха за американското нахлуване в Гренада, орязването на програмата за безплатен обяд в училище или друга обезсърчаваща новина.
– Извинявай много, но ето я твоята Америка.
Из „Обетована земя” Барак Обама, преводач: Марин Загорчев, изд. Софтпрес, 2020
Разтърсващо и дълбоко лично свидетелство за историята в мига на нейното случване – от президента, който ни вдъхнови да вярваме в силата на демокрацията. В дългоочаквания първи том от президентските си мемоари Барак Обама разказва историята на своята невероятна одисея от млад мъж, който търси идентичността си, до лидер на свободния свят и описва в изумително лични детайли както своето политическо образование, така и ключовите моменти от историческия си първи мандат като президент – време на драматични трансформации и смут. Първият том на “Обетована земя” на Обама съдържа 768 страници и е преведен на 28 езика.
