PROVO Magazine

Обетована земя

След втората година се преместих в Колумбийския университет, като очаквах, че това ще бъде ново начало. В продължение на три години в Ню Йорк живях като отшелник – в мизерни квартири, почти без да се разсейвам със стари приятели и вредни навици, отдаден на четене, писане, водене на дневници, без много ходене по студентски купони и дори без топла храна. Бях потънал в мислите си, зает с въпроси, които сякаш се наслагваха един върху друг. Защо някои движения успяваха, а други се проваляха? Дали когато част от каузата се подеме от конвенционалната политика, това предвещава успех, или е знак, че тя е опорочена? Кога компромисите бяха приемливи и кога знак, че си се продал, и къде бе разликата?

О, колко сериозен бях тогава – колко настървен и лишен от чувство за хумор! Когато погледна дневниците си от онова време, изпитвам топла симпатия към младежа, който съм бил, опитващ се да остави своята следа в света, копнеещ да бъде част от нещо велико и идеалистично, което, по всичко изглеждаше, не съществува. В края на краищата това беше Америка от началото на 80-те. Обществените движения от предишното десетилетие бяха изгубили жизнеността си. Набираше сила нов консерватизъм. Роналд Рейгън току-що бе избран за президент; икономиката влизаше в рецесия; Студената война беше в разгара си.

Ако мога да се върна в миналото, бих убедил младежа да остави книгите за минута, да отвори прозорците и да пусне в стаята малко свеж въздух (тогава бях страстен пушач). Бих го посъветвал да се отпусне, да се среща с хора и да се наслаждава на удоволствията, които животът предоставя на двайсетгодишните. Малкото приятели, които имах в Ню Йорк, се опитваха да ми дадат подобен съвет.

– Не се натягай толкова, Барак.

– Имаш нужда от секс.

– Ти си такъв идеалист. Звучи супер, но не съм сигурен дали това, което казваш, е възможно.

Не исках да чуя тези гласове. Съпротивлявах се, защото се страхувах, че са прави. Каквото и да замислях през тези часове, прекарани в самота, каквито и идеи за по-добър свят да процъфтяваха в оранжерията на младежкия ми ум, едва ли щяха да издържат дори елементарна проверка в обикновен разговор. В сивата светлина на манхатънската зима и напук на ширещия се цинизъм на времето моите идеи, изразени на глас в клас или на чаша кафе с приятели, изглеждаха фантастични и пресилени.

И аз го съзнавах.

Всъщност това е едно от нещата, които може би ме спасиха oт това да се превърна в пълна откачалка още преди да навърша двайсет и две; на някакво основно ниво разбирах колко нелепи са представите ми, колко голяма е пропастта между моите грандиозни амбиции и онова, което реално правех в живота. Бях като младия Уолтър Мити; Дон Кихот без Санчо Панса.

Това също може да се намери в дневниците ми от онова време, доста точна хроника на всичките ми недостатъци. Склонността ми да разсъждавам, вместо да действам. Известна сдържаност, дори срамежливост, може би произтичаща от моето хавайско и индонезийско възпитание, но и резултат от дълбока вътрешна неувереност. Страх да не ме отхвърлят или да не се изложа. Може би дори вроден мързел.

Заех се да се освободя от тази разхайтеност с режим за самоусъвършенстване, от който все още не съм се отказал напълно. (Мишел и момичетата изтъкват, че и до ден днешен не мога да вляза в басейн или в океана, без да си поставя за цел да преплувам определено разстояние. „Защо просто не се плацикаш? – казват със смях. – Забавно е. Ето… дай да ти покажем.“) Правех си списъци със задачи. Започнах да тренирам, като бягах около езерото на Сентрал парк или покрай Ийст Ривър и ядях консерви риба тон и твърдо сварени яйца за енергия. Освободих се от излишните неща – на кого му трябват повече от пет ризи?

За какво голямо състезание се подготвях? Каквото и да беше, знаех, че не съм готов. Тази несигурност, това съмнение в себе си ме предпази от изкушението прекалено бързо да приема лесните отговори. Развих навик да поставям под съмнение собствените си предположения и мисля, че това в крайна сметка се оказа полезно не само защото ми попречи да стана нетърпим, но и защото ме предпази от революционните заблуди, възприети от мнозина ляво мислещи хора в зората на ерата „Рейгън“.

Разбира се, това важеше и за расовите въпроси. Бях мишена на достатъчно количество обиди на расов признак и добре виждах трайното наследство на робството и политиката на Джим Кроу, когато минавах през Харлем или части от Бронкс. Но благодарение на възпитанието си се научих да не се поддавам прекалено лесно на психиката на жертва и на убеждението, споделяно от някои чернокожи, които познавах, че белите са непоправими расисти.

Убеждението, че расизмът не е неизбежен, може би обяснява и моята готовност да защитавам американската идея: каква беше страната ни и каква можеше да стане.

Майка ми, баба и дядо никога не са били показни патриоти. Произнасянето на Клетвата за вярност към родината в клас, размахването на знаменца за Четвърти юли – те гледаха на всичко това като на трогателни ритуали, а не като на свещен дълг (каквото беше и отношението им към Великден и Коледа). Дядо омаловажаваше дори военната си служба през Втората световна война; разказваше ми повече за мизерните войнишки дажби, отколкото за славните походи под командването на Патън.

И все пак гордостта, че съм американец и Америка е най-великата страна на света, винаги е била жива в мен. На младини се дразнех от книгите, които отхвърляха идеята за американската изключителност; влизах в дълги и разгорещени спорове с приятели, които твърдяха, че американската хегемония е коренът на потисничеството по целия свят.

Бях живял в чужбина и знаех твърде много. Бях готов да призная, че Америка е била далеч от своите идеали. Никога не съм одобрявал версията за американската история, на която ни учеха в училище – с пренебрегване на робството и почти пълно премълчаване на изтребването на индианците. Произволното използване на военна сила, хищничеството на мултинационалните компании – да, да, разбирах всичко това.

Но идеята за Америка, обещанието на Америка – поддържах ги с упоритост, която изненадваше дори самия мен. „Според нас следните истини се разбират от само себе си: че всички човеци са създадени равни“ – ето това беше моята Америка. Америка, за която пише Токвил, селските сцени на Уитман и Торо, където никой не е потиснат или въздигнат над другите; Америка на заселниците, отиващи на запад в търсене на по-добър живот, или на имигрантите, пристигащи на остров Елис, водени от копнежа за свобода.

Това беше Америка на Томас Едисон и братята Райт, които карат мечтите да полетят, и на Джаки Робинсън, улавящ невъзможната топка.

Това бяха Чък Бери и Боб Дилън, Били Холидей във „Вилидж Вангард“ и Джони Кеш в затвора „Фолсъм“ – всички тези аутсайдери, събрали огризки, които другите не забелязват или са изхвърлили, и създали невиждана дотогава красота.

Това беше Америка на Линкълн в Гетисбърг и на Джейн Адамс, работеща неуморно в бедняшките домове на Чикаго, на уморените пехотинци в Нормандия и на д-р Кинг на Националната алея, призоваващ за кураж и другите, и себе си.

Това бяха Конституцията и Законът за правата, създадени от несъвършени, но блестящи умове, положили основата на система, която да бъде едновременно стабилна и подлежаща на промяна.

Америка, която можеше да обясни мен.

– Продължавай да мечтаеш, Барак! – така завършваха обикновено споровете с моите приятели от колежа, след като някое самодоволно копеле хвърлеше пред мен вестник, чиито заглавия тръбяха за американското нахлуване в Гренада, орязването на програмата за безплатен обяд в училище или друга обезсърчаваща новина.

– Извинявай много, но ето я твоята Америка.

Из „Обетована земя” Барак Обама, преводач: Марин Загорчев, изд. Софтпрес, 2020

Разтърсващо и дълбоко лично свидетелство за историята в мига на нейното случване – от президента, който ни вдъхнови да вярваме в силата на демокрацията. В дългоочаквания първи том от президентските си мемоари Барак Обама разказва историята на своята невероятна одисея от млад мъж, който търси идентичността си, до лидер на свободния свят и описва в изумително лични детайли както своето политическо образование, така и ключовите моменти от историческия си първи мандат като президент – време на драматични трансформации и смут. Първият том на “Обетована земя” на Обама съдържа 768 страници и е преведен на 28 езика.

Facebook Comments

Автор и гост

Споделете публикацията:
Avatar

Provo Magazine

Provo.bg е открита, свободна и независима медия. Целим да информираме своите читатели и да провокираме гражданското им самосъзнание, да пробудим народа от летаргията, да го извадим от бездействието, да го накараме да повярва, че заедно можем повече.

Вижте публикациите на този автор

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *