На отец Еленко Йосифов
Прекръстих се и прекрачих прага на църквата. От стенописите и иконите ме поглеждат очи на добролюбци. Всеки светец е тухла в чистия дом на Духа, повел човечеството към съвършеното битие на нова самоличност, към това сливане с Бог, което ни изтегля от светското блато и ни приобщава към ореола на божественото.
Тук живея в семейство на благодарни хора, на молители, чиито сълзи капят върху окъсаните дрехи на разпнатия Христос.
Свещеникът, висок и достолепен човек, следва ритуалите на богослужението. Вълнува ни неговата дарба да съпреживява думите и жестовете, умението му да ни предаде това чувство, да ни потопи в него, а после със същата сила да ни въздигне до купола на храма, до висотата, от която ни наблюдава Творецът. Това докосване до идеалното, това преминаване в друга реалност, ни прави отвъдни хора. Светкавица, с която прескачаме в нашето после и осмисляме високата идея за човека като небесен жител.
Думите следват водопадите на планинска река, а после се успокояват в дълбините на широко устие. Морето ни очаква…
Усещам как Божията благословия се спуска над нас заедно със стъпките на малката Божидара. Днес детето навършва годинка и обхожда църквата с помощта на осемгодишната си сестричка. Спира, вторачва в мен любопитен поглед, прави си съответните изводи, усмихва се и продължава. Къдриците, прихванати с екзотични фиби, палаво подскачат в тон с неуморния танц. И маратонец не би издържал на темпото, с което малката бродира наоса. Ручей, чиито струи кълбят водоскоците на детството.
Средната петгодишна сестра кротко пази полите на майка си, но не устоява на изкушението и догонва стъпките на това момичешко бебе. Едно ангелски трио, милостиво слязло при грешниците.
Свещеникът ги забелязва, очите му се навлажняват, а думите потрепват като пламъци на свещи.
В начало бе Словото…
