Когато наближава повратната за всеки човек трийсета година от живота си, Леонардо да Винчи пише до владетеля на Милано писмо, в което изброява причините, поради които заслужава да получи работа при него. До момента той е относително успешен художник във Флоренция, но среща трудности със завършването на някои поръчки и търси нови хоризонти. В първите няколко абзаца Леонардо хвали инженерните си умения, включително опита си в проектирането на мостове, водопроводи, оръдия, бронирани машини и обществени сгради. Чак в единайсетия абзац, най-накрая, споменава, че освен всичко друго е и художник. „В областта на рисуването също умея да правя всичко, което е възможно“ – пише той.
Да, със сигурност умее. Предстои му да създаде двете най-прочути картини в историята – „Тайната вечеря“ и „Мона Лиза“. Но в собствената си представа Леонардо е точно толкова човек на науката и техниката. С новаторска страст, едновременно игрива и натрапчива, той изучава анатомия, вкаменелости, птици, човешкото сърце, летящи машини, оптика, ботаника, геология, хидравлика и оръжия. Така се превръща в архетип на ренесансовия човек, вдъхновение за всички, които вярват, че „безбройните творения на природата“, по неговите думи, са съчетани в единно цяло, пълно с изумителни закономерности. Способността му да комбинира изкуство и наука, станала емблематична с рисунката на олицетворяващия идеалните пропорции мъж с разперени ръце и крака във вътрешността на кръг и квадрат, известна като „Витрувиански човек“, го прави най-креативният гений в историята. Леонардо използва научните си изследвания, за да усъвършенства изкуството си. Сваля кожата от лицата на трупове, очертава мускулите, които движат устните, и после рисува най-забележителната усмивка на света. Изучава човешки черепи, прави многослойни скици на костите и зъбите и предава реалистично агонията на изпитото като на скелет лице на „Свети Йероним в пустинята“. Изследва математическите зависимости в оптиката, описва как светлинните лъчи попадат върху роговицата на окото и създава магическата илюзия за сменяща се визуална перспектива в „Тайната вечеря“.
Като прилага откритията за светлината и оптиката в изкуството си, овладява до съвършенство използването на сенки и перспектива и с тяхна помощ изобразява предмети върху двумерното платно така, че да изглеждат обемни. Това умение „да накараш плоската повърхност да покаже дадено тяло, сякаш е моделирано и отделено от тази равнина“, твърди Леонардо, е „главната цел на художника“. В голяма степен благодарение на неговото творчество триизмерността става върховното изобретение на ренесансовото изкуство.
С напредване на възрастта той се задълбочава в научните изследвания не само в услуга на изкуството си, но и воден от радостта да разгадава изконните красоти на Сътворението. Когато търси теория, за да обясни защо небето изглежда синьо, не го прави само за вдъхновение на картините си. Любопитството му е чисто, лично и прекрасно фанатично.
Дори когато разсъждава за синьото небе, науката не е отделно начинание от изкуството. Двете заедно служат на движещата му страст – стремежа да разкрие всичко, което може да се знае за света, включително и за нашето място в него. Леонардо изпитва дълбоко благоговение пред съвършенството на природата и хармонията в нейните закономерности, която вижда отразена в най-различни явления, големи и малки. В дневниците си описва човешки къдрици, водовъртежи и въздушни вихри и същевременно търси математически зависимости, които биха могли да отразяват тези спирали. В замъка „Уиндзор“, докато разглеждах скиците на потопа, които Леонардо прави към края на живота си, попитах уредника Мартин Клейтън дали според него това са произведения на изкуството, или на науката. Още докато го изговарях, осъзнах колко глупав е въпросът ми. „Не мисля, че Леонардо би направил такава разлика“ – отговори Клейтън.
* * *
Реших да напиша тази книга, защото Леонардо да Винчи е емблематичен пример за главната тема на предишните ми биографии: как умението да съчетаваш различни дисциплини – изкуство и наука, естествознание и технология – е ключът към новаторството, въображението и гениалността. Бенджамин Франклин, един от предишните ми герои, е Леонардо на своето време – без официално образование той се превръща в истински енциклопедист, в най-способния учен, изобретател, дипломат, писател и бизнес стратег на Американското възраждане. С помощта на хвърчило доказва, че мълнията е електрическо явление, и изобретява метален прът, с който да я укроти. Измисля бифокалните очила, очарователни музикални инструменти и печки с безотпадъчно изгаряне, картира течението Гълфстрийм и създава неповторимия грубоват американски хумор. Когато се умори да мисли за своята теория на относителността, Алберт Айнщайн взема цигулката и свири Моцарт, за да се свърже отново с хармонията на вселената. Ада Лъвлейс, за която разказвам в „Иноваторите“, съчетава поетичната чувствителност на баща си – лорд Байрон, с любовта на майка си към красотата на математиката и така създава идеята за изчислителната машина с общо предназначение. А Стив Джобс избира за кулминация на продуктовите си представяния снимка на улична табела, обозначаваща кръстовището между свободните изкуства и технологиите. Леонардо е един от неговите герои. „Той е виждал красотата и в изкуството, и в техниката – казва Джобс – и умението да ги комбинира е това, което го прави гений.“
Да, Леонардо е гений – с богато въображение, страст към откривателството и талант да твори в различни дисциплини. Но трябва да внимаваме с тази дума. Като лепваме етикета „гений“ на Леонардо, ние странно го омаловажаваме, сякаш е получил дарбата си от небето. Първият му биограф, художникът от XVI век Джорджо Вазари, допуска тази грешка: „Понякога по свръхестествен начин се появява човек, дарен от небето с красота, ум и талант в такова изобилие, че всяко негово действие е божествено и всичко, което прави, очевидно идва направо от Бог, а не от човешко изкуство“. В действителност геният на Леонардо е чисто човешки, изграден от собствената му воля и амбиция. Той не идва от дара на висш ум с мисловна мощ каквато ние, смъртните, не можем да си представим, както при Нютон и Айнщайн. Леонардо няма почти никакво образование, едва е можел да чете латински и да дели многоцифрени числа. Неговият гений е лесно разбираем, даже можем да се учим от него. Основава се на умения, които можем да възпитаме у себе си, като любопитство и наблюдателност. Въображението му е толкова развито, че ражда удивителни фантазии, и това също е нещо, което можем да се опитаме да запазим в себе си и да поощряваме у децата си. Фантазиите на Леонардо се просмукват във всичко, до което той се докосне: в театралните му представления, в плановете за отклоняване на реки, в чертежите на идеални градове, в схемите на летящи машини и в почти всеки аспект на артистичните и инженерните му начинания. Писмото му до владетеля на Милано е такъв пример, тъй като в онзи период уменията му в областта на военното инженерство съществуват предимно в неговото въображение. Първоначалната му роля в двора не е да създава оръжия, а да организира карнавали и представления. Даже в най-големия възход на кариерата му голяма част от неговите военни и летящи приспособления са по-скоро експериментални, отколкото практически.
Първоначално мислех, че склонността му да фантазира е недостатък, че издава липса на дисциплина и упорство, свързана със склонността му да оставя картини и трактати недовършени. В известна степен е вярно. Идея без осъществяване е халюцинация. Но наред с това стигнах до извода, че умението му да замъглява границата между действителност и фантазия така, както методът му сфумато замаскира линиите в картините, е ключово за креативността му. Без въображение умението е ялово. Леонардо е знаел как да съчетае наблюдения с въображение и това го прави най-ненадминатия новатор в историята.
„Тайната вечеря”
ПОРЪЧКАТА
Докато Леонардо рисува „Тайната вечеря“, при него често идват хора, които сядат тихо и наблюдават как работи. Създаването на изкуство, както и обсъждането на научни теми, се е превърнало в обществено събитие. По разказа на един свещеник Леонардо „идваше в ранните часове и монтираше скелето“, а после „стоеше там с четка в ръка от изгрев до залез слънце, без да се сети да яде и пие, и рисуваше безспир“. В други дни не рисува нищо. „Оставаше пред нея един-два часа и я съзерцаваше самотно, изучаваше я и критикуваше мислено фигурите, които бе създал.“ Има и драматични дни, съчетаващи маникална активност със склонността му непрекъснато да отлага. Сякаш обхванат от прищявка или страст, той идва неочаквано по средата на деня, „качваше се на скелето, грабваше четката, нанасяше една-две мазки върху някоя от фигурите и внезапно си тръгваше.“
Странните работни навици на Леонардо може да са очаровали публиката, но в крайна сметка започват да тревожат Лудовико Сфорца. След смъртта на племенника му в началото 1494 г. той става официален херцог на Милано и се заема да утвърждава авторитета си по достоен за уважение начин чрез покровителстване на изкуството и на обществени проекти. Освен това иска да създаде мавзолей за себе си и за семейството си и избира за тази цел малката, но елегантна църква и манастир в сърцето на Милано „Санта Мария деле Грацие“, реконструирана от приятеля на Леонардо Донато Браманте. За северната стена на новата трапезария Сфорца поръчва на Леонардо да изрисува Тайната вечеря, една от най-популярните сцени в религиозното изкуство.
Отначало размотаването на Леонардо поражда забавни анекдоти, като този, че приорът на църквата се изнервил и се оплакал на Лудовико. „Искал нито за миг да не оставя четката, сякаш бил обикновен работник, копаещ градината на приора“ – пише Вазари. Херцогът извиква Леонардо и двамата провеждат сериозен разговор за начина, по който се твори изкуство. Понякога то изисква да работиш бавно, да спираш, дори да отлагаш. Така идеите узряват, обяснява Леонардо. Интуицията се нуждае от подхранване. „Хората с възвишен гений понякога постигат най-много, когато работят най-малко – казва той на херцога, – защото умът им е зает с идеи и усъвършенстване на техните концепции, на които после придават форма.“
Леонардо добавя, че му остава да нарисува две глави: тези на Христос и на Юда. Срещал трудности с намирането на модел за Юда, обяснява, но щял да използва образа на приора, ако той продължава да му досажда. „Херцогът избухнал в смях и казал, че Леонардо има хиляда доводи в своя полза – пише Вазари. – Горкият приор бил уведомен за разговора и се оттеглил да се грижи за градината си, оставяйки Леонардо на мира.“ Из книгата „Леонардо да Винчи“, Уолтър Айзъксън, изд. „Софтпрес“.
….
Уолтър Айзъксън е автор на биографиите на Леонардо да Винчи, Стив Джобс, Айнщайн, Кисинджър и Бенджамин Франклин, както и на съвкупност от истории за пионерите на дигиталната революция, събрани в неговия шедьовър „Иноваторите“. В съавторство с Еван Томас е написал „Мъдрите хора: Шестима приятели и създаденият от тях свят“. Има дългогодишен опит като председател на CNN и отговорен редактор на списание Time, а понастоящем е изпълнителен директор на „Аспен“.
